Готвеше се за последния хиперскок, който щеше да го хвърли в информационния обсег на Земята. Не мислеше какво е сега там, нямаше смисъл да гадае. Няколкото години, изминали за него в космоса бяха стотици за родната му планета. Може би даже нямаше да има никой. Беше подготвен за всичко, за всякакви ситуации. Беше издържал психотеста най-добре, дори комисията беше учудена от резултатите му. Годините самота в черната бездна не се отразиха на психиката му. И без това още от преди живееше сам, не ходеше никъде, не обичаше да се вижда с хора, контактуваше с тях само по видеофона, когато се наложи. Затова и не усети как мина времето. И ето сега се завръщаше. Не изпитваше никаква носталгия, не му се и прибираше. Никой не го чакаше на Земята, никой нямаше и да познава. Чудеше се какво ли ще прави там. Най-вероятно, ако имаше възможност, щеше пак да запраши към звездите, където се чувстваше в свои води. Там беше неговия дом. Така, потънал в размисли, изведнъж се сепна от едва чуващ се съскащ звук зад него. Обърна се и разтърка очи. На няколко метра стоеше една невероятно красива жена. С небесносиня, дълга до кръста права коса, на която беше изрисувано едно слънце, няколко пухкави бели облачета и един гордо реещ се в небето орел. През челото й  минаваше някаква сребриста, като че ли направена от гъвкав метал лента, беше облечена в къса, прозрачна блестящо червена рокля с тънки презрамки, без никакво бельо отдолу, с високи до коляното по-тъмно червени ботуши на тънки прозрачни токове, в които плуваха светещи звездички. Имаше красиви огромни сини очи и най-съвършеното тяло на света. Цялата й кожа блестеше, вероятно от някакъв брокат. Стоеше там, срещу него и го гледаше. А той не знаеше какво да прави, цялата кръв беше нахлула в главата му, не можеше да мисли и единственото, което можа, беше да я прегърне. Впи устни в нейните, а те стояха безучастни, сякаш никога не са целувани. Смъкна презрамките и роклята се свлече на пода. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, а то също не реагираше. Това го възбуди още повече. Той я взе на ръце и я занесе до леглото.  Усещането, че докосва реална плът на жива жена беше невероятно. Не, че симулатора не вършеше работа - напротив. Там  жените също бяха страхотни, такива, каквито ги искаш, каквито си ги представяш и усещанията бяха напълно реални.  Обаче, когато излезеш от него, знаеш, че всичко е само плод на въображението ти, нищо повече.  И понякога ти се иска да имаш една реална жена до себе си, може дори да не е толкова съвършена, като онези от симулатора, само да е истинска, да можеш да я помиришеш, да усетиш дъха й,  да почувстваш лекото потръпване от допира ти до нея, да чуеш гласа й, да видиш в очите й себе си…  И ето, сега му се случваше, той не е в симулатора, до него лежи жена, напълно истинска. Искаше му се да я накара и тя да го усети, да го желае. Даде й цялата нежност, на която дори не беше подозирал, че е способен. А жената наблюдаваше движенията на ръцете му с някакво неистово любопитство и с интерес анализираше реакциите на тялото си. В един момент забрави за всичко, като че ли вселената експлодира, тя затаи дъх и се остави на  взривната вълна да я носи. Когато и последния форшок отмина, тя свали лентата от главата си и я сложи на неговата. И хиляди картини започнаха да препускат стремително в съзнанието му. Тогава той разбра!  Още преди много години жените все повече навлизали навсякъде, дори и по негово време те вече бяха супер еманципирани. Така, лека полека амбициозната, забързана, делова жена се нуждаела все по-малко от мъже. Особено след появата на симулатора, след оплождането в епруветка с клонирани сперматозоиди и отглеждането на плода в изкуствени утроби. Постепенно клонираните сперматозоиди пък били заменени с изкуствени и тогава производството на мъже станало напълно излишно. А жените така и не разбрали кога от хора се превърнали в андроиди.  Изведнъж потока от картини спря, чу се онзи съскащ звук и …. жената изчезна. Той разтръска глава, потърка отново очи и се огледа. Хиперскока беше завършил. Странно, че беше сънувал. Години наред, откакто се ползваха златните хапчета за сън, никой не сънуваше. Те имаха свойството да подтискат сънищата, които бяха проява на лекия сън и така с тях човек се наспиваше само за 2-3 часа, а после се чувстваше напълно отпочинал и изпълнен с енергия. Всъщност, сега той не си беше  изпил златното хапче. Значи е имал халюцинация? Невъзможно! Скоро си прави психотест, всичко беше наред. Освен да е заспал сам, дали би могъл? Сигнал за съобщение от централния компютър прекъсна мислите му. Холографския образ бързо придоби очертания. Не може да бъде! Почти същата жена, само, че косата й беше ярко оранжева, със същата нарисувана картина и с орела, прозрачната й рокля беше златножълта, а ботушите -  тъмнозлатисти.  - Добре дошли на планетата Земя! След 30 минути прихващачът Гея – 217 ще бъде при вас за отвеждане до карантинната станция Луна – 1, където ще бъдете подробно информиран за промените, настъпили на Земята през изминалите години.  Аз съм Гея – 3, до скоро!   Обърна се  към бордовия компютър,  ръцете му трескаво зашариха по клавиатурата, зададе нужните параметри, облегна се назад и зачака резултата от изчисленията.  След малко чу заключението: - Целта прихваната, курса зададен, хиперскок след 10 минути! Моля, пригответе се!  Президента на Обединената Земя точно наблюдаваше приближаването на отдавна заминалия далеч извън пределите на Слънчевата система кораб “Homo – man” и се готвеше за посрещането му, когато на холофона се появи суперандроида от VI клас Гея – 3 и каза, че по неизвестни причини кораба от миналото беше завил рязко и изчезнал в хиперпространството.                                                                     
                                                                                         ...Писано в края на миналия век