Имам много липси. Ужасно много. Мразя ги всичките! С изключение на последната. Даже мога да кажа, че я обичам. Да, колкото и невероятно да е, влюбих се в нея. От пръв поглед! Т.е., не съм я видяла, защото когато нещо го няма, не можеш да го видиш, нали? Но пък се усеща. Липсата на нещо обикновено се усеща страшно болезнено. Затова толкова мразим нещо да ни липсва. Поне аз мразя! Защото някои хора си падат малко мазохисти и обичат болката. Не онази, буквалната болка, като от зъб, например. Имам предвид болката от липсата. Тя е доста по-различна. Някак си разяждаща те отвътре, яростно раздиращата, ръфайки те бавно и с върховно наслаждение. И то не точно теб, не месата ти, а още по-лошо! Нещо, което не можеш да локализираш и усетиш, някакви си там импулси, бягайки насам-натам по нервните ти влакна или как точно се казва, не знам.
Та да се върнем на онази липса, любимата ми. Липсата на кръст. Не на моят кръст, той си е там, на мястото, между гърба и задните части. Говоря за кръста като две пресичащи се под прав ъгъл прави, като едната винаги е по-къса, и то точно хоризонталната. Скъсен хоризонт! Какво по-ужасно от това? Между другото, чудя се защо понятието хоризонт като онова, което е там, в далечината, на ръба на небето и земята или още по-точно казано – там, докъдето ти стига погледа, съществува, а понятие вертикал в същият смисъл, само че нагоре, не се употребява. Мисля си даже, че вертикала би ми харесал повече от хоризонта, ако го имаше, разбира се. Но за съжаление, ето още една липса, която оставя у мен болезнен копнеж по нещо така високо, сияйно и недостижимо.
Сигурно затова се влюбих в липсата на кръста, защото двете напълно противоположни прави, насила пресечени и оковани завинаги под прав ъгъл, се оказва, че всъщност не съществуват в реалния свят. Затова и липсата им е толкова очарователна и магически омагьосваща ме. Невероятното обаче е как нещо, което никога не го е имало, не си го виждал или докосвал, не си го помирисал, не си вярвал в него дори, може да ти липсва, без никакъв намек за болка. И да се чувстваш мъничко щастлив от това.
А най-интересното е, че гледайки през липсата на кръста, светът изглежда по-различен. Освен това мога да го обърна и вертикалът да стане хоризонтал. Представяте ли си гледката на един такъв широк хоризонт! Същевременно пък вертикалът ще се скъси и може би ще успее да се класира като понятие в този смисъл, за който говорех. И ще мога да вдигна глава и да видя края му.
Затова се влюбих в липсата на кръста! В тази малка правоъгълна сребърна плочка с изрязан в нея кръст, през която мога да погледна и която никога няма да ми липсва, защото виси на шията ми.
Все пак нещо май наистина ми липсва, не знам точно какво. Дали не е вярата в кръста, която никога не съм имала? Не, щом съм я нямала, не би могла да ми липсва!
Сигурно е още една липса, която оставя у мен болезнен копнеж по нещо така високо, сияйно и недостижимо.
....писано миналия век
