Като малка трябваше да предлагам половината си шоколад на майка ми, тя отказваше, под предлог, че не обичала. Знаех, че обича сладко, но го прави, за да има за мен. Тогава си казах, че когато имам деца, няма да ги лъжа, че не ям шоколад. Така и стана – научих ги да не са егоисти и винаги взимах половината. Или им давах моята половинка. После те пораснаха и делях шоколада си с други. Тайничко това не ми харесваше, исках го целия за себе си. Но знаех, че не е правилно.    Като малка родителите все ми казваха кое е правилно, как и с какво да се храня, как да се обличам, кое е морално, какво да правя, за какво да си харча парите, за какво да мечтая, как да живея. После други го правеха, тези, с които живеех.    Като малка не ме пускаха да ходя където си искам, когато си искам, без да си гледам часовника, без да се обаждам. После беше същото с другите.    Накрая пораснах, остарях, заживях сама. Изяждам си целия шоколад, не го деля с никой. Ям каквото си искам, обличам се както ми харесва, правя каквото ми се прави, мечтая за безсмислени непостижими неща, ходя където и когато си искам, без да бързам, без часовници, без да се отчитам на някой, харча парите си за каквито си искам ненужни неща, живея, както си искам.     Станах егоист и ми харесва! Изяждам си целия шоколад, наведнъж, само аз!
   Човек не можел сам да си пожелае „Лека нощ!“. Напротив, аз го правя. А мога и винаги да се обадя на теб, например, да кажа „лека нощ“ и ти ще ми отвърнеш  същото, нали?